И въпреки всичко си обичам живота...

Нищо, че трябва да съчетавам следване с работа.

Нищо, че не съм виждала майка си от месец и половина, и вместо цвете, тя получи есемес за 8-ми март.

Нищо, че сестра ми живее на половин час път с градския транспорт, а не помня кога се видяхме за последно.

Нищо, че от доклади, домашни и курсови работи не ми остава време да си обръсна краката.

Нищо, че имам не торбички, а чували под очите.

Нищо, че ноктите, с които се гордеех, са изпочупени.

Може да не си обичам работата. Може да ми е трудно със следването, но то е моят старт за бъдещето.

И какво всъщност имам сега? Малката стая в Студентски град, шепа приятели, с които вече се виждам рядко, и мечти. Имам само мечти, които чакат да бъдат сбъднати и за които ще се боря. Както се боря и сега.

Небето е границата, нали?